„Коридор на смъртта“: Ал-Самуни си припомнят ужаса за „безопасно преминаване“ в Газа

Дейр ел-Балах, Ивицата Газа – Минаха две седмици, а ал-Самуни към момента нямат визия какво се е случило със синовете и братята им. Те са в потрес.

36-те дами и деца, натъпкани в една палатка за разселени хора на територията на болничното заведение Al-Aqsa Martyrs, имат четири одеяла, които да споделят между тях.

Те са живели в Zeitoun, в югоизточната част на град Газа, където са обработвали своите 69 дунама (17 акра) в мир, споделиха те.

Но от първия ден на нападението на Израел над Газа, 7 октомври, те бяха принудени да избягат на юг и взеха решение да поемат това, което съгласно израелската войска е „ безвреден кулоар “: Салах ал-Дин, основният път, който минава север-юг в линията Газа. Но в последна сметка коридорът не беше толкоз безвреден.

56-годишната Захва ал-Самуни едвам можеше да приказва, когато описа по какъв начин израелските бойци са отвели тримата й сина.

Семейството вървеше по пътя, пробвайки се да не се фиксира върху телата на мъртви палестинци на земята, когато стигнаха до новопостроен израелски контролно-пропускателен пункт. Преди фамилията да успее да премине през турникетите, бойците подредиха на 24-годишния Абдула ал-Самуни да отстъпи в профил на пътя, в ров, прикрит от погледа. По-малкият му брат Хамам, на 16 години, почнал да звъни за Абдула, очевидно покъртен. Войниците подредиха на Хамам да се причисли към брат си.

Най-големият брат, Фарадж, фермер и татко на шест деца, изкрещя на бойците, питайки ги къде водят Абдула и Хамам. Неговият митинг докара до това, че бойците му подредиха да се причисли към братята си.

Останалата част от фамилията, зашеметени, си проправи път през турникетите.

„ Когато минахме през контролно-пропускателния пункт, видях двама мъже, съблечени по долни дрехи в изкопа, с номера, маркирани на раменете им “, сподели Захва. „ Имаше други мъже и съумях да различа сина си Фарадж. “

Нейната сестра-съпруга Зинат, която е майка на Абдула и Хамам, сподели, че е уведомила Червения кръст за имената, персоналните номера и мобилните телефонни номера на братята.

„ Всеки минал ден е като година за нас “, сподели тя. „ Седя до входа на палатката с вярата някой да има вести за тях. Просто желая да знам какво се е случило с тях, дали са добре, дали са живи. “

Майката на седем деца беше поела по този начин наречения безвреден кулоар три дни преди синовете и доведените си деца. Тя беше отседнала в къщата на родственик, след което се опита да остане в учебен подслон, само че бомбардировките станаха прекомерно интензивни.

„ Страхувахме се, само че взехме решение да поемем риска, тъй като познавахме други хора, които съумяха да стигнат на юг “, сподели 49-годишният мъж. „ Минахме около нашата земя и видяхме толкоз доста израелски танкове там и всичките ни домове разрушени. “

Зинат и нейното семейство издигнаха бели флагове и своите документи за идентичност пред израелските снайперисти.

„ Вървяхме със сърцата си на път да изскочат от боязън, започвайки от девет сутринта “, сподели тя. „ Когато най-сетне стигнахме до Дейр ел Балах, слънцето залязваше. “

Тя сподели, че е виждала раздрани крака на деца измежду телата на пътя.

Захва сподели, че когато направила същия преход три дни по-късно, израелските бойци им споделили, че всеки, който въобще спре да се движи или огледа обратно, ще бъде убит.

„ Те ни се подиграваха, до момента в който минавахме през контролно-пропускателния пункт “, сподели Захва. „ Те ни кълняха на арабски, употребявайки най-нецензурни думи, и проклинаха нашия оракул Мохамед и Бог. Нарекоха ни последователи на Хамас и дадоха обещание да ни довършат, когато тръгнем на юг. ”

Тя хвана лицето си, а по бузите й се стичаха сълзи.

Нейната внучка и съименница, 10-годишната Захва, си спомня събитията от този ден.

„ Вървяхме, моите родители и двама братя и три сестри, и когато стигнахме до контролно-пропускателния пункт, израелците взеха татко ми и чичовците ми “, сподели тя, говорейки с изясненост, надхвърляща годините й.

„ Баща ми [Фарадж] държеше ръката ми и израелците ми го взеха “, сподели тя с болежка, изписана на лицето й. „ Войниците взеха и торбата, в която имаше нашите облекла. Само облекла, не бомби или оръжия “, присмя се тя.

По-младият Захва сподели, че израелските бойци са простреляли мъж пред тях и не са създали нищо, защото той е изкървил до гибел.

„ Мъжът имаше усложнения в ученето “, сподели тя. „ Той вървеше в редица и погледна обратно. Войниците му споделиха да гледа право напред и когато той обърна глава, те го простреляха в корема. ”

„ Това не е безвреден кулоар, това е кулоар на гибелта. Това е кулоар на страха “, добави тя. „ Те убиваха хора, биеха ги и ги караха да си смъкват облеклата. “

Стълб в фамилията

Ужасите, които претърпя кланът Ал-Самуни, са най-новите в поредност от контузии, почнали по време на израелската атака през 2008-2009 година, когато бойци убиха 48 от членовете на техните фамилии в интервенция „ Лято олово “.

Армията е събрала няколко фамилии под един покрив и е изстреляла ракети по къщата, убивайки десетки. Някои хора съумяха да излязат, развявайки бели флагове, само че когато Червения кръст получи позволение да влезе в постройката три дни по-късно, те бяха посрещнати от ужасяващата панорама на 13 ранени, в това число осем деца, които прекараха дни без храна и вода, заобиколени от телата на своите родители и близки.

Един от убитите е брачният партньор на Захва, Атия. Дъщеря им Амал, която е сестра близначка на Абдула, е била единствено на осем по това време, само че помни всичко с ярки детайлности.

„ Онзи леден януарски ден 100 израелски бойци нахлуха в дома ни и убиха татко ми пред нас “, сподели 24-годишният юноша. „ Първо хвърлиха граната във входа на къщата, поглъщайки ни в пушек. “

Войниците извикаха на иврит на притежателя на къщата да пристъпи напред. Атия, който преди този момент е работил в Израел, подвигна ръце и се показа.

„ Простреляха го сред очите, по-късно в гърдите “, сподели Амал. „ След това продължиха да стрелят, надупчвайки тялото му с патрони. “

По-рано, когато танковете обкръжиха дома им, Атия беше научил децата си да споделят на иврит „ Ние сме деца “, само че това нямаше значение.

„ След като гръмнаха татко ми, те започнаха да стрелят по нас “, сподели Амал. „ И двамата с Абдула бяхме ранени. Подпалиха една от спалните и се задушавахме от дима. ”

По това време Хамам беше едвам на една година. Техният брат Ахмад, четиригодишен по това време, беше прострелян два пъти в главата и в гърдите и беше оставен да кърви до гибел до зори на идващия ден, защото израелската войска не разреши на коли за спешна помощ да доближат региона.

Ахмад умря в ръцете на майка си Захва. Тя беше изгубила брачна половинка си, сина си и дома си и през 15-те години след този предопределен ден фамилията трябваше да работи два пъти повече, с цел да възвърне живота си.

Фарадж беше в центъра на всичко. Той неотложно влезе в ролята на мъж в къщата без никакви недоволства и оказа помощ за развъждането на по-малките си братя и сестри. Той беше фермер и доста умел. Той построи дома си със личните си ръце и макар скромния им генезис отхвърли всякаква щедрост.

„ Той беше дирек, на който всички разчитахме “, сподели майка му Захва. „ Той беше толкоз грижлив и с него в никакъв случай не се постановяваше да молим за нищо. “

Неговата щерка Захва не може да спи през нощта, чудейки се дали татко й е мъртъв или жив.

„ Искам го назад “, изхлипа тя. „ Той е моята скала; без него съм нищо. Липсва ми да държа ръката му, липсва ми да го прегръщам. “