„Коридор на смъртта“: Ал-Самуни си припомнят ужаса за „безопасно преминаване“ в Газа
Дейр ел-Балах, Ивицата Газа – Минаха две седмици, а ал-Самуни все още нямат представа какво се е случило със синовете и братята им. Те са в шок.
36-те жени и деца, натъпкани в една палатка за разселени хора на територията на болницата Al-Aqsa Martyrs, имат четири одеяла, които да споделят помежду си.
Те са живели в Zeitoun, в югоизточната част на град Газа, където са обработвали своите 69 дунама (17 акра) в мир, казаха те.
Но от първия ден на нападението на Израел над Газа, 7 октомври, те бяха принудени да избягат на юг и решиха да поемат това, което според израелската армия е „безопасен коридор“: Салах ал-Дин, главният път, който минава север-юг в ивицата Газа. Но в крайна сметка коридорът не беше толкова безопасен.
56-годишната Захва ал-Самуни едва можеше да говори, когато разказа как израелските войници са отвели тримата й сина.
Семейството вървеше по пътя, опитвайки се да не се фиксира върху телата на мъртви палестинци на земята, когато стигнаха до новопостроен израелски контролно-пропускателен пункт. Преди семейството да успее да премине през турникетите, войниците наредиха на 24-годишния Абдула ал-Самуни да отстъпи отстрани на пътя, в изкоп, скрит от погледа. По-малкият му брат Хамам, на 16 години, започнал да звъни за Абдула, видимо потресен. Войниците наредиха на Хамам да се присъедини към брат си.
Най-големият брат, Фарадж, фермер и баща на шест деца, изкрещя на войниците, питайки ги къде водят Абдула и Хамам. Неговият протест доведе до това, че войниците му наредиха да се присъедини към братята си.
Останалата част от семейството, зашеметени, си проправи път през турникетите.
„Когато минахме през контролно-пропускателния пункт, видях двама мъже, съблечени по бельо в изкопа, с номера, отбелязани на раменете им“, каза Захва. „Имаше други мъже и успях да различа сина си Фарадж.“
Нейната сестра-съпруга Зинат, която е майка на Абдула и Хамам, каза, че е информирала Червения кръст за имената, личните номера и мобилните телефонни номера на братята.
„Всеки изминал ден е като година за нас“, каза тя. „Седя до входа на палатката с надеждата някой да има новини за тях. Просто искам да знам какво се е случило с тях, дали са добре, дали са живи.“
Майката на седем деца беше поела така наречения безопасен коридор три дни преди синовете и доведените си деца. Тя беше отседнала в къщата на роднина, след което се опита да остане в училищен приют, но бомбардировките станаха твърде интензивни.
„Страхувахме се, но решихме да поемем риска, защото познавахме други хора, които успяха да стигнат на юг“, каза 49-годишният мъж. „Минахме покрай нашата земя и видяхме толкова много израелски танкове там и всичките ни домове разрушени.“
Зинат и нейното семейство издигнаха бели знамена и своите документи за самоличност пред израелските снайперисти.
„Вървяхме със сърцата си на път да изскочат от страх, започвайки от девет сутринта“, каза тя. „Когато най-накрая стигнахме до Дейр ел Балах, слънцето залязваше.“
Тя каза, че е виждала разкъсани крайници на деца сред телата на пътя.
Захва каза, че когато направила същия преход три дни по-късно, израелските войници им казали, че всеки, който изобщо спре да се движи или погледне назад, ще бъде застрелян.
„Те ни се подиграваха, докато минавахме през контролно-пропускателния пункт“, каза Захва. „Те ни кълняха на арабски, използвайки най-нецензурни думи, и проклинаха нашия пророк Мохамед и Бог. Нарекоха ни привърженици на Хамас и обещаха да ни довършат, когато тръгнем на юг.”
Тя хвана лицето си, а по бузите й се стичаха сълзи.
Нейната внучка и съименница, 10-годишната Захва, си спомня събитията от този ден.
„Вървяхме, моите родители и двама братя и три сестри, и когато стигнахме до контролно-пропускателния пункт, израелците взеха баща ми и чичовците ми“, каза тя, говорейки с яснота, надхвърляща годините й.
„Баща ми [Фарадж] държеше ръката ми и израелците ми го взеха“, каза тя с болка, изписана на лицето й. „Войниците взеха и торбата, в която имаше нашите дрехи. Само дрехи, не бомби или оръжия“, присмя се тя.
По-младият Захва каза, че израелските войници са застреляли мъж пред тях и не са направили нищо, тъй като той е изкървил до смърт.
„Мъжът имаше затруднения в ученето“, каза тя. „Той вървеше в редица и погледна назад. Войниците му казаха да гледа право напред и когато той обърна глава, те го простреляха в корема.”
„Това не е безопасен коридор, това е коридор на смъртта. Това е коридор на страха“, добави тя. „Те убиваха хора, биеха ги и ги караха да си свалят дрехите.“
Стълб в семейството
Ужасите, които преживя кланът Ал-Самуни, са най-новите в поредица от травми, започнали по време на израелската офанзива през 2008-2009 г., когато войници убиха 48 от членовете на техните семейства в операция „Лято олово“.
Армията е събрала няколко семейства под един покрив и е изстреляла ракети по къщата, убивайки десетки. Някои хора успяха да излязат, развявайки бели знамена, но когато Червения кръст получи разрешение да влезе в сградата три дни по-късно, те бяха посрещнати от ужасяващата гледка на 13 ранени, включително осем деца, които прекараха дни без храна и вода , заобиколени от телата на своите родители и близки.
Един от убитите е съпругът на Захва, Атия. Дъщеря им Амал, която е сестра близначка на Абдула, е била само на осем по това време, но помни всичко с ярки подробности.
„Онзи студен януарски ден 100 израелски войници нахлуха в дома ни и убиха баща ми пред нас“, каза 24-годишният младеж. „Първо хвърлиха граната във входа на къщата, поглъщайки ни в дим.“
Войниците извикаха на иврит на собственика на къщата да пристъпи напред. Атия, който преди това е работил в Израел, вдигна ръце и се представи.
„Простреляха го между очите, след това в гърдите“, каза Амал. „След това продължиха да стрелят, надупчвайки тялото му с куршуми.“
По-рано, когато танковете обградиха дома им, Атия беше научил децата си да казват на иврит „Ние сме деца“, но това нямаше значение.
„След като застреляха баща ми, те започнаха да стрелят по нас“, каза Амал. „И двамата с Абдула бяхме ранени. Подпалиха една от спалните и се задушавахме от дима.”
По това време Хамам беше едва на една година. Техният брат Ахмад, четиригодишен по това време, беше прострелян два пъти в главата и в гърдите и беше оставен да кърви до смърт до зори на следващия ден, тъй като израелската армия не позволи на линейки да достигнат района.
Ахмад почина в ръцете на майка си Захва. Тя беше загубила съпруга си, сина си и дома си и през 15-те години след този съдбоносен ден семейството трябваше да работи два пъти повече, за да възстанови живота си.
Фарадж беше в центъра на всичко. Той незабавно влезе в ролята на мъж в къщата без никакви оплаквания и помогна за отглеждането на по-малките си братя и сестри. Той беше фермер и много сръчен. Той построи дома си със собствените си ръце и въпреки скромния им произход отказа всякаква благотворителност.
„Той беше стълб, на който всички разчитахме“, каза майка му Захва. „Той беше толкова грижовен и с него никога не се налагаше да молим за нищо.“
Неговата дъщеря Захва не може да спи през нощта, чудейки се дали баща й е мъртъв или жив.
„Искам го обратно“, изхлипа тя. „Той е моята скала; без него съм нищо. Липсва ми да държа ръката му, липсва ми да го прегръщам.“
